Не искаш да пуснеш ръката ми, не искам да спирам дъха ти с тези предпоследни думи  на „сбогом”. Предпоследни, защото винаги след тях следва „обичам те”. Този път ме остави без думи, но пълна с чувства. Гола сред тълпата на карнавала на любовта. Този карнавал, в който влюбените менят облика си, но са все така влюбени. Ти ми взе основната дреха – любовта. Надена я самодовлно върху своята собствена – да не би да ти стане студено, или пък някой да ми я скъса или недай си Боже да я открадне. Но не предвиди, че мога да поискам сама да я сваля. Да поискам да остана гола. Като новородено. По-скоро като преродено. Да поискам да почувствам онази свобода, в която Аз-ът не се претопява, защото е.

Кога преставаме да обичаме един човек такъв, какъвто е и кога започваме да го обичаме такъв, какъвто искаме да е, без това да е така?