-Здравей.Позволи ми да ти отнема времето и да ти отдам смисъла.

-Но..Как така?Как се отнемат и дават неща,които не могат да бъдат докоснати?

-Съжалявам,ако те притесних.Просто очите ти издават несигурността и търсенето,на които се е отдала душата ти.Съдейки по тях,смисълът за теб отдавна е отнет.И търсейки го,отдаваш времето си на това.Знаеш много добре какво е да ти се отнеме именно недосегаемото.Позволи ми да сменя стойността на тази бартерна сделка.

И така,тя,отцепената от другите и той,свързаният с всички се срещнаха в „Апартамента” :A:part:mental:

-Позволете също така да забравим за половите белези и да оставим единствено душевните такива.

Тя, мълчеше.То,тялото й, стоеше неподвижно. Сякаш цялата енергия за движение бе насочена към ударите на сърцето-туп-как…туп-защо…туп-не искам пак…туп-вяра…туп-туп-туп..вече нямаше място за въпроси.Той,съзерцаваше.

Тя, душата, викаше.Той, погледът, успокояваше.

Аз, отклоних се, от диалога.

-Ще се позова на изконното правило,че мълчанието е знак на съгласие или поне липса на отрицание.Ще споделиш ли с мен или ще оставиш излъчването,погледът да ми разкажат.

-Искате слово? А какво е словото? Енергия,сила,губене или уплътняване на време?A може би осмисляне или поне оправдание.А защо да не е и оръжие?И може ли да има добро оръжие?Искаш слово от мен,но какво можеш сам да кажеш за него?

-Словото роди света.

-Така.Това звучи добре.

- …Но после се появиха тези финикийци и объркаха всичко. Решиха да запишат това слово. Да го приковат към пергамента, камъка, папируса, хартията…. към каквото и да е. И решиха, че приковават духа – завинаги, да го приковават към своята суета и към безграничното си его. Решиха че записвайки мимолетното ще станат вечни. Но какво постигнаха накрая?

-Вечността стана мимолетна.Казваме „никога”,”винаги” и сякаш май ни е сбъркан часовника.Никога трае до следващия разменен поглед,а винаги до следващата по-добра оферта.

- Словото също е красота. Не съвършенство, а красота. А красивотото е красиво най-вече в своето несъвършенство. (пример) Словото е прекрасно, в това, което остава извън неговата сила. В премълчаното. В това, което „писачите” нарекоха „послание между редовете”. Да говориш, да не казваш нищо смислено, нищо по въпроса, нищо в контекста – това роди великите оратори. Да си играеш с думите и да ги оставиш да отлетят и да позволиш на слушателите си, на твойте чираци, да запомнят думите ти и да запълнят с измислици паузите, да влеят своя дух, там където ти си оставил място за него. Да бъдеш оратор. Не писар.

-Красотата щяла да спаси света.Но колко души трябва да бъдат погубени in nomine causa?Колко пъти страдаме именно защото се подвеждаме по тази красота на думите,хващаме се като за спасителен пояс,като за сламка,а понякога ни идва и като Ноев ковчег.Само че с попрогнили дъски,които не издържат на подводните течения и изобщо на каквито и да е течения – морски,въздушни… Колко пъти,съмнявайки се в собствената си красота се опитваме да открием отражението на тази на думите в нас?Но това за премълчаното ми хареса.Довърши мисълта си,моля.(ето пак силата на думите,използвана за манипулация.)

- В силата на неписаното, на говореното, е същината. Едно модерно изследване „научно” доказа това. Нека вземем един интересен разговор. Нека вземем ежедневния разговор на двама големи мислители – които и да са те. Нека бъдат въображаеми. Един техен разговор – ежедневен – пълен с мъдрост, от която да се вдъхновяват поколенията. Впечатляващо. А сега нека го запишем. Дума по дума. Нека приковем великите думи към хартията. Какво ще се получи? Празнотите ще доминират над смисъла. И разменените реплики ще звучзат лаически, нелепи и кухи. Няма да е като по филмите – перфектни, изрядни, стерилно-изящни фрази, да се леят непринудено от устите на героите – на мъдреците. Нека вземем дори нашия разговор.Колко премълчани от твоя страна мисли ще има?Колко от тях ще бъдат разгадани?А колко от тях ще бъдат разтълкувани?И как ще бъдат разтълкувани?Колко мисли от моя страна ще бъдат изказани-повече от нормата и по-малко от минимума на всепознанието?Дори ако тръгне да се дава писмен отговор на всеки въпрос,пак няма да е изчерпателно.Защото отговорите..тях всеки ги носи в себе си.

-Ето това ни различава с теб.Ти вярваш в силата на думите,аз вярвам в силата на отсъствието им.Дюма казва,че истински приятел е този,с когото дори да мълчиш ти е приятно,ако мога да го перефразирам.Хората,които не понасят отсъствието на думите,не могат да понасят собственото си присъствие.А тогава става невъзможно да приемеш и Другия.

Те замълчаха.Дъждът затрополи внезапно по отворения прозорец и няколко капки паднаха върху нея.

-Виж, тишината ти беше нарушена.Изглежда няма толкова смисъл от нея.

-А за теб тишината бива нарушена от всеки шум,така ли?За мен тишината е почивката от думите.Тези капки върху мен…Тишината се впива в мен и така се сливаме…

Отпиха от хималайския си чай и всеки се вгледа-тя в своята тишина,а той се мъчеше да открие разликите между физическото олицетворение на тишината-тя и природното-дъжда.

-Искаш ли да редим пъзел?След четенето, реденето на пъзел ми е любимо.Ще изпреваря въпроса ти и ще отговоря защо- и чета и се губя и се намирам за частици от секундата колкото да се загубя пак колкото да има смисъл това търсене и играя игри със самата себе си но нали съм част от вселенската мозайка моите местения на положението прецакват пъзела но и прецакват мен къде ми е мястото а може би не съм в този пъзел а може би съм но не съм положена с голяма доза увереност и това предизвиква разпръскването ми може би решавам че не ми се реди сега този пъзел и прибирам всичко в кутията а може би го разхвърлям а може би го давам назаем.И не правя паузи нарочно,как ти се струва словесния поток?Не се ли разбива в теб?Ако имаше пауза,щеше да се влее.

-А за белезите на душата?За тях нищо не казахме.Не са ли спомените едновременно градящи и разяждащи душата?

- Спомени,спомени и.. спомени? Навсякъде около/в мен..стремя се да ги създавам,да ги помня…и дори в това отношение съм Плюшкин…отвреме-навреме даже се връщам към тях..Но какъв е смисълът от тях?Нима като си спомня колко съм обичала някого,но също така си спомня,че не съм дала израз на това по една или друга причина,ако отида сега и му го кажа,даже ако го изкрещя на целия свят,някой ще обърне внимание?Просто ще се надигне глава,за да се види тоя лудият,дето крещи.ако може да се запомни,че после да го сочат като …тук по-добре да замълча… и дотук..Спомнил си си нещо,което всъщност е постоянно в съзнанието ти..искаш да го споделиш и и и и и ?”Кой беше ти?Аз какво да направя,че си се чувствал така?И че си вложил толкова от себе си?А, искал си да ме предпазиш..да,сигурно”Боже,тези хора незнаят ли колко е тежко да преодоляваш природния егоизъм “заради”?!Възраждайки спомена,погубваме себе си.Необходимо,но също така и безвъзвратно зло.Не са ли спомените решетките на нашата килия?А колко ще е разстоянието м/у тях и дали ще можем да излезем от нея ,(дали?) зависи само от нас?

В този момент влезе момичето от кухнята.

-Заповядайте на новия ни пърформанс-Return.

И двамата се настаниха в залата,но без идеята за зараждаща се любов,като в повечето клиширани случаи,а с идеята за едно безполово приятелство-той щеше да бъде нейната приятелка,а тя-неговият приятел.

П.С.Това е текстът,с който се явих на Олимпиадата по философия миналата година.Одобриха го,но не успях да се явя на следващия кръг заради Египет Наскоро го преоткрих.