….вечер,в която направих преглед на черновите си-толкова много и толкова непубликувани…мислех да ги пусна всички,но ще пусна само тази,която ме направи цялата в размазана спирала и спомени…

Силна съм.

Смея се над самотата.

Обичам отражението на/ти в/ти на тишината.

Не обичам шума от тълпата.

Харесвам смехът на звездите в очите ТИ.

Не харесвам сълзите в очите ТИ.

Понасям болката.

Не понасям себе си без теб.

Търпя.

Сънувам,че аз съм ти.

Наяве,ти си (с) мен.

Вплитам нишка дихание в оставените спомени.

Разплитам болките от някогашни разочарования.

Изгарям като мъглявина в твоя Космос.

Тлея,както тлее Вечният огън..готов да пламне всеки миг.

Копнея,тъй както се копнее за Вечен живот..който е Вечна любов..която пък Вечна любов си ТИ.

Пречупвам се през призмата на любовта,така както и потопената във вода пръчката се пречупва -цяла или счупена съм всъщност?

Дишам,за да слея дъха си с твоя.

Мечтая,за да осъществявам с теб.

Вярвам.

Отдавам така,както не бива да се дава.

Обичам те,така както трябва да се живее!

Плачещо лице на бездушната пейка..по-бездушно от самата нея…

своеобразен пясъчен часовник от сълзи-всяка сълза отмерва времето на една лъжа.

…странното е,че когато съм написала стихотворението за лицето Х,веднага под него съм написала тези два реда…дали не е имало Сибилинско пророчество в тези редове…